exooo - споделете с нас
exooo - споделете с нас exooo - споделете с нас Artdeviser
exooo - споделете с нас



exooo -> Философия

Отговори по темата

Пуснато на: Вто Апр 15, 2008 3:58 pm

melisa
Модератор Статии



Мнения: 1069
N/A
25-35
??

За Сигурността и Риска...



В плодородната пролетна почва две семена лежали едно до друго. Първото семенце казало:
- Искам да раста! Искам да пусна корените си дълбоко в почвата гюд мен и да провра филизи през земната кора над мен... Искам да развия нежните си пъпки като знамена, за да оповестя пристигането на пролетта... Искам да почувствам топлината на слънцето върху лицето си и благословията на утринната роса върху моите венчелистчета...
И така то пораснало...
Второто семенце казало:
- Страхувам се. Ако пусна корените си надолу в земята, не зная с какво ще се сблъскам в мрака. Ако си проправя път нагоре през твърдата почва над мен, мога да нараня нежните си филизи... Ами какво ще стане ако отворя пъпките си и някой охлюв се опита да ги изяде? А ако трябва да отворя цветовете си, някое малко дете може да ме изтръгне от земята. Не, много по-добре е да изчакам, докато стане сигурно.
И така то зачакало. Една кокошка, както си ровела из рохкавата пролетна пръст да търси храна, намерила семенцето, което чакало, и бързо го глътнала...

Пуснато на: Пет Апр 25, 2008 10:58 am

melisa
Модератор Статии



Мнения: 1069
N/A
25-35
??

ВСЕКИ СИ НОСИ КРЪСТА



Един човек все се оплаквал. Постоянно се жалвал:
- Защо, Господи, си ми дал най-трудната съдба? Защо си ме натоварил с най-тежкия кръст? Виж другите как безгрижно си живеят, все едно нямат тежест на гърба си, а аз изнемогвам под моята...
Чул го Бог, взел го със Себе Си и го завел в едно хранилище.
- Човече, ето тук са кръстовете на всички хора. Мери, претегляй, избирай - вземи си този, който ти си харесаш.
И човекът започнал да рови, да прехвърля, слагал на гръб, преценявал на ръка... Отделял настрана, връщал се и пак избирал.
Накрая взел един:
- Ето този си избрах, Господи. Той е най-лек. Има такива тежки и смазващи, а този е като перце.
Бог се умихнал и казал:
- Ех, човече, човече... Знаеш ли какво направи? Ти избра пак твоя си собствен кръст...

Пуснато на: Пет Апр 25, 2008 6:10 pm

aditu
Модератор


От: София
Мнения: 2735
N/A
18-25
??


Тая приказка с кученцето я отричам върло, диво и категорично! Idea

Пуснато на: Пет Май 09, 2008 10:30 am

melisa
Модератор Статии



Мнения: 1069
N/A
25-35
??

НАЙ-ТЪМНА И СТУДЕНА Е НОЩТА ПРЕДИ ИЗГРЕВ СЛЪНЦЕ!



Веднъж един човек решил да вземе съдбата си в ръце и да поеме по своя Път.
Тръгнал по изгрев, бодър и весел, щастлив затова, че е взел правилното решение, щастлив затова, че може да избира. Бил млад и енергичен, уверен в себе си, вече не се страхувал от сенките на нощта, бил сигурен, че вече нищо не може да го уплаши и да го отклони от Пътя, защото той следвал Съдбата си...

Денят напреднал слънцето се изкачило високо, а човекът продължавал да върви. Крачката му вече не била така енергична, но затова пък вече вървял уверено, с умерено и добре преценено темпо, пестейки силите си, за да може до вечерта да стигне там, за където е тръгнал. Tака мислел той, че още преди нощта да е дошла и ще е изминал Пътя...

Дошла вечерта, отишъл си и залезът, човекът продължавал да върви по несвършващия Път. Изгрели луната и звездите, призрачни сенки, породени от лунната светлина, запълзели по Пътя, но Пътникът пазел в сърцето си спомена за яркото, красиво и сияйно слънце и не позволявал на сенките да го отклонят или уплашат. Мислел си и се надявал, че е почти стигнал, вече не виждал Пътя на повече от няколко крачки пред себе си и не знаел дали той свършва скоро... Внимавал в стъпките си, за да не би да се отклони в тъмното и да Се Загуби...

Нощта напредвала, също както и човека, сякаш те напредвали успоредно един с друг и се състезавали, ала Пътя все продължавал нататък и отвъд, нощта ставала все по-тъмна и по-тъмна, а призрачните сенки все по-големи, по-черни и по-страшни...

Застудяло много, нямало го топлото и жарко слънце на небето, а крачките на Пътника вече изобщо не били бодри, нито енергични, нито уверени, а несигурни и плахи... Било му студено - не бил предвидил, че ще върви и през нощта, бил облечен леко. Споменът за яркото слънце в сърцето му постепенно бил изместен от безстрастната студена луна и от страшните сенки, на който нейната светлина давала живот...

Пътникът се отчаял, вече часове наред вървял през нощта, а тя ставала само по тъмна и по-студена, Пътят нямал край, а той вече бил капнал от умора, нямал сили да продължи. Сенките го плашели всичко го плашело, единствено звездната светлина му вдъхвала някаква слаба надежда, но и звездите били тъй далечни и светели тъй слабо, че и тази последна надежда изчезвала веднага, след като се появяла...

Пътникът вече бил отчаян, глупавите планове, които си бил направил преди да тръгне по Пътя, се оказали напълно погрешни - денят отдавна си бил отишъл, а той не бил стигнал никъде. Нощта явно никога нямало да свърши, а той вече не можел да продължи напред, защото мракът бил тъй гъст, че Пътят не се виждал и на крачка пред него...

Вече не знаел накъде да върви, бил премръзнал, изтощен и отчаян. Нямало изход, неговата Съдба го бе захвърлила тук в черната вечна нощ и го бе изоставила завинаги...

Човекът заплакал, заплакал с горчиви сълзи, заплакал за изгубените си мечти, за провалените си надежди и за Черната си Съдба...
Плакал дълго, докато вече не му останали сълзи, там седнал сам на Пътя...
И тогава, в една паднала сълза той съзрял слаба светлинка...

Вдигнал изненадан глава и погледнал хоризонта пред себе си. Никога преди това не бил виждал нещо по-красиво, нещо по величествено, нещо по-ярко и по-прекрасно, по-приказно! Много пъти дотогава бил гледал изгрева, но никога не го бил виждал така сияен, сякаш сега се е родил и го вижда за първи път, с чисти измити от сълзите очи...

Това бил неговият Изгрев, светлината му разпръсквала мрака в Зората на настъпващия Ден! Човекът отново съзрял пътя си, той не бил свършил, а се простирал много надалеч... дори отвъд хоризонта... просто през нощта не е успял да го види поради липсата на достатъчно светлина...

Станал и тръгнал, отново бодър, отново жизнен, стоплен и подмладен от лъчите на Изгрева, а в сърцето му греела и пламтяла една велика истина, едно прозрение, с което Пътя го дарил:

"НАЙ-ТЪМНА И СТУДЕНА Е НОЩТА ПРЕДИ ИЗГРЕВ СЛЪНЦЕ!”

Вече знаел, че ще върви много дни и много нощи, но също, и че на Пътя го чакат много красиви неща, много истини и много прозрения...

Вече знаел, че на Пътя го чакал самия Живот...

Пуснато на: Пон Май 12, 2008 10:46 am

melisa
Модератор Статии



Мнения: 1069
N/A
25-35
??

Погребението на "НЕ МОГА"



В стаята на четвърти клас всички пишеха. Пишеше и учителката. Пишеха изречения, които започваха с "Не мога":
"Не мога да ритна топката по-далеч."
"Не мога да го накарам да ме хареса."
"Не мога да направя десет лицеви опори."
"Не мога да прескоча тази ограда."
"Не мога да накарам майка му да дойде на родителската среща."
"Не мога да накарам момчетата да използват думи вместо юмруци."
В края на часа всички сложиха своите "Не мога" в празна кутия от обувки.
Учителката взе лопата и поведе своя четвърти клас към близкия парк.
Започнаха да копаят. Готвеха се да погребат своите "Не мога".
Положиха кутията от обувки на дъното на изкопаната дупка. Покриха я с пръст. Учителката заговори:
- Деца, хванете се за ръце и наведете глави.
Децата се подредиха около пресния гроб, образувайки кръг с наловените една за друга ръце. Наведоха глави и зачакаха надгробното слово на своята учителка.
- Приятели, днес сме се събрали, за да почетем паметта на изречението "Не мога". Докато беше на земята, то докосваше живота на всеки от нас. За съжаление, то беше произнасяно във всички обществени сгради: училища, общински и държавни заведения и дори в парламента. Днес ние осигурихме за "Не мога" място за вечен покой. Написахме епитаф на надгробния му камък. Той бе надживян от своя брат "Аз мога". "Аз мога" не е толкова забележителен и могъщ като "Аз не мога", но с ваша помощ един ден той ще оставя по-значителен отпечатък в живота. Нека "АЗ не мога" почива в мир и нека всеки от вас, които присъствате на неговото погребение, вземе живота си в ръце и продължи напред без него. Амин.
Всеки четвъртокласник бе написал своето "Аз не мога", беше го погребал, беше чул надгробното слово на своята учителка. Върнаха се в класната стая и направиха бдение. После отпразнуваха края на "Аз не мога" с пуканки, сладкиши и плодов сок. Направиха надгробен паметник от картон и написаха "Аз не мога" и под него: "Почивай в мир". Поставиха и датата.
До края на учебната година картоненият паметник остана да виси над черната дъска. Макар и рядко, някой казваше: "Аз не мога…" Тогава учителката мълком посочваше паметника на погребания "Аз не мога" и ученикът започваше изречението си отначало, сега вече с "Аз мога". Така за всеки от учениците на този четвърти клас "Аз не мога" умря завинаги и животът им и до днес преминава без него...

Пуснато на: Вто Май 20, 2008 10:32 am

melisa
Модератор Статии



Мнения: 1069
N/A
25-35
??

СТЪКЛОТО



(еврейска притча)


-Ребе, не разбирам, отиваш при бедняка и той е приветлив и ти помага, с каквото може. Отиваш при богатия и той никого не вижда. Нима всичко е заради парите?
-Погледни през прозореца, какво виждаш?
-Жена с дете в количка, отиваща на пазар….
-Добре. А сега погледни в огледалото, какво виждаш там?
-Че какво мога да видя там, само себе си.
-Точно така: прозорецът е от стъкло и огледалото е от стъкло. Трябва само да добавиш малко сребро и вече виждаш само себе си.

Пуснато на: Сря Юни 04, 2008 11:41 am

melisa
Модератор Статии



Мнения: 1069
N/A
25-35
??



Имало си едно време, малка и сочна зелка. Сред многобройните й хрупкави листенца живеела и си гризкала сладко една огромна, тлъста и зелена гъсеница. Това била гъсеницата Пешо.
Той често обичал да изпълзява на слънце, проточвайки след себе дълга и мазно-слизеста следа, за да се напече и поразговаря със себе си.
-Здрасти Пешо!- поздравявал се учтиво той- Днес си особено привлекателен. Как нежно се гърчи коремчето ти, как се люлеят косъмчетата ти от вятъра, как напращял и жизнен изглеждаш…
Друг път обаче нямал желание за разговори и просто се любувал мълчешком на себе си... Дамм, за него нямало по красиво нещо на света.
Един ден обаче, той се обвил с кафяво одеалце, дошло му било времето за една сладка и отморяваща дрямка. Пешо спял дълго... и усещал, че настъпват някакви промени в него, с него...
Когато се разпукала неговата твърда обвивка, все още сънения Пешо осъзнал, че вече има крила. Така се зарадвал! Решил да полети и открие някаква друга гъсеница, с която да си поприказва за дебелото си зелено коремче, за косъмчетата по него и мазно-слизестата следа...
Така и направил. Полетял. А светът го гледал и въздишал по неговата красота. Но Пешо не отрил никакви гъсеници - само някакви крилати и нашарени като цветя, изключително противни (според него!) буболечки, пърхащи наляво-надясно в безмозъчен танц...
Най-накрая кацнал до една локва, да си почине, пък и да си се порадва. Приближил се, огледал се и... О, Ужас! Той не бил вече красиво-зелен! Нямало го огромното гърчещо се телце... Той бил стройна и елегантна пеперуда...
Сърцето на Пешо не издържало. Пръснало се от болка.
Двете деца, които минавали от там, случайно го забелязали.
-Яяя , каква красива пеперуда... Жалко, че е мъртва. Можех да я забода при другите...


ПОУКАТА: не е важно как те виждат останалите, а как се възприемаш ти самият...

Пуснато на: Сря Юни 04, 2008 12:13 pm

anikaiva
декламира Ботев


От: pazardjik
Мнения: 118
семеен/ейна
25-35
Жена


Страхотно е Мел наистина тази поука е толкова вярна, но за съжаление малко хора мислят така.

Пуснато на: Сря Юни 04, 2008 4:31 pm

Sw3e7ka
излиза без придружител



Мнения: 882
undefined
18-25
жена


Живял някога, преди много, много години, един мъж на име Ханс. Имал ферма и изкарвал прехраната си с честен труд. Не бил богат, но бил щастлив. Не му липсвало нищо, за да живее доволно живота си. Имал жена, която го обичала и двама добри синове.
Веднъж, когато се прибрал у дома след дълъг и уморителен ден на полето, той видял седнала на масата у тях възрастна жена, цялата облечена в черно. Помислил си, че може би е някоя просякиня, дошла да търси храна и, тъй като домът му винаги бил отворен за бедните, вместо да се ядоса, зарадвал се и налял по чаша вино. Но жената не била просякиня. Тя била Смъртта. Казала му, че е посетила неговата къща, за да отведе един от членовете на семейството му със себе си. Щяла да се върне на следващата вечер, точно в полунощ, и да вземе онзи, когото Ханс изберял. После изчезнала така, сякаш никога не се била появявала.
Прибрали се синовете на Ханс, върнала се и любящата му съпруга - до един уморени, но доволни от поредния ползотворен ден, изпълнен с труд и любов към земята и към работата, която вършели с гордост и удоволствие. Както всяка вечер седнали да вечерят заедно, но както никога дотогава, вместо да ги развеселява с вицове и смешни случки от младините си, през цялото време Ханс бил тъжен и умислен. Кого можел да избере? По-малкия си син? Никога. Обичал го повече от всичко на света. По-големия? Него също не. Не можел дори да помисли за подобно решение. Родителите не са за това да погребват своите деца. Оставала само жена му. И той самият. “Ако Смъртта се беше явила на жена ми, тя нямаше да избере мен” – помислил си той. И твърдо решил да пожертва себе си, щом нямало друго спасение.
Минала нощта, настъпил денят преди съдбоносната вечер. През цялото време Ханс не откъсвал очи от своето семейство. Искал да се полюбува на всеки миг, който им оставал заедно.
Още преди смрачавне Ханс тайно написал завещанието си и го скрил в скрина с дрехите. Рано или късно щели да го открият. Простил се с вятъра, с полето, с нивите, със слънцето и с птичите песни, които толкова много щели да му липсват.
Дошла нощта, дошло и времето всички да си лягат. Но Ханс не можел да заспи. Любил се със съпругата си както през медения им месец преди двадесет години - с истинска страст и любов – като за последно. Тъкмо се отпускал в нервна дрямка, когато настъпил уреченият час и в стаята му се появила Смъртта.
“Е, кого избра?”- попитала черната гостенка. Съпругата на Ханс не можела да я чуе, нито да долови присъствието й. “Вземи мен”- отвърнал Ханс твърдо и на висок глас.
“На кого говориш, скъпи?” – пробудила се жена му и го прегърнала нежно през кръста. “Няма нищо, мила” – казал той. “Просто сънувах някакъв кошмар”, целунал я по челото и издъхнал кротко в обятията й.
Понеже Ханс бил водил само добър и благочестив живот, Смъртта повела Душата му директно към Рая. По пътя Душата на Ханс запитала Смъртта: “Защо бе нужно това? С какво съм заслужил да ме лишиш от живота и от хората, които толкова много обичах?”
“Сам избра себе си. Аз си изпълнявам задълженията. Малко хора имат твоя късмет да избират”- отвърнала хладно Смъртта.
Пристигнали в Рая, но Ханс дори не забелязал прекрасните градини, снежнобелите ангелчета и райските химни, които се носели из въздуха, ухаещ на рози. Вместо това, той пожелал да се срещне с Върховния Създател на видимия и невидим свят. Искал да говори с Главния. Искал да говори с Бога.
И Господ Бог, всеблаг, всевиждащ, премъдър и милостив, разбира се, не можел да откаже подобна молба на смирения християнин.
“Бях млад, Боже, смъртта почерни дома ми безмилостно като слана, която попарва реколтата сутрин. Защо?” – извикала душата на Ханс право в лицето на прастария и премъдър Бог.
“Откакто Се помня тя не прави нищо друго, освен да носи нещастие и да прибира души”- отвърнал му отегчено Господ. “Помисли си какво би станало, ако хората не умираха. Виждам упрек в очите ти, но не вини Мен. Просто ти е дошъл редът.”
“Прекланям се пред твоята сила и мъдрост, Боже, но нали ти си Господарят на този свят? Защо не спреш злото и несправедливостта навред по земята? Едва ли не искаш да го направиш, тъй като зная, че Ти си безкрайно милостив и за Теб не е присъща подобна зла воля. Не е възможно, също така, да искаш да го направиш, но да не можеш, защото Ти си Съвършен и за Теб няма нищо непосилно. Съвсем недопустимо е да не искаш и да не можеш едновременно. Та ти си Бог! В такъв случай, дали съществуваш изобщо? Коя е истината? Пропускам ли нещо?”
Като чул тези думи, Господ Бог силно се разгневил: “Как смееш да поставяш под съмнение Собственото Ми Съществуване?!”
Разтресло се цялото небе от гръмовния Му глас и задухали мощни ветрове. В Рая за първи път от незапомнени времена паднала нощ.
Ханс бил запокитен на дъното на Ада за оскърбителните си думи. Посрещнал го лично Дяволът: “Отдавна не съм имал толкова важен гост като теб” – рекъл му Той. “Ти току що успя да вбесиш най-големия Добряк във Вселената. Повярвай ми, Той много рядко изпада в подобно настроение! Максимум веднъж на милион години, но никога досега не се е случвало човек да го ядоса така.”
“Е, Теб едва ли ще те накарам да вършиш добрини, но кажи ми, Принце на мрака, поне Ти можеш да отговориш на въпроса ми, защо Бог допуска злото на земята? Сигурно заради Теб. Ти си много силен и много зъл, но защо тогава Ти допускаш доброто на земята? Макар и не пряко, това е проява на добра воля от твоя страна, не мислиш ли?”- запитал го Ханс.
Замислил се Дяволът над този въпрос. Плъзнал погледа си по широкия свят и видял милиони хора да живеят щастливо. Да, някои от тях умирали, но други се раждали и накрая се помнело само доброто. Нито чумата, нито войните можели да променят това. Решил да помоли Господ за съвет как да отговори на въпроса на Ханс. Ала Създателят бил още сърдит. Затворен в недостъпните си покои, Той не искал да говори с никого. Рогатият не можел да обясни на Ханс, че просто така е устроен светът, защото двамата с Господ го устройвали според собствената си воля.
Дяволът дълго мълчал и накрая решил, че мястото на новодошлия не е в Ада – сред ужасните мъки на грешниците. Заточил го в Бездната – изгубената земя, която нямала край и, в която времето не течало. Там заточвали всички души, които задавали прекалено много въпроси. Те търсели пътя в мъглата, но никога не го откривали. Единственото, което им оставало, било да скитат отчаяно и да се измъчват от собствените си въпроси. А тъй като в Бездната нямало време, не можем да кажем, че душите скитали вечно. Те просто изчезвали в мъглата и толкоз.
Там се пренесла и душата на Ханс. Но преди да направи първата си крачка, Ханс се замислил и решил, че не можеш да прекосиш Нищото. Ето защо, той седнал удобно и въобще не помръднал от мястото си. Не седял дълго, тъй като в Бездната нямало време, но не се и загубил като другите души. Той поне знаел къде се намира: на мястото, от което е влязъл. В началото на Безкрайността и в края на Вечността. Оттам започвала Бездната. Наказанието му нямало никакъв смисъл.
И в следващия миг Ханс се надигнал с вик в леглото, вдишвайки от познатия аромат на родния дом.
“О, Боже!”, изпищяла жена му. “Какво става с теб? Беше толкова блед и студен, че за миг си помислих, че си умрял!”.
“Нали ти казах да не се притесняваш” – отвърнал Ханс – “Отново сънувах кошмар.”
Обърнал се на една страна и заспал спокойния и блажен сън на праведния човек.

Пуснато на: Пет Юни 13, 2008 10:54 am

melisa
Модератор Статии



Мнения: 1069
N/A
25-35
??



КЛЮКИ

Една жена разпространила клюка за свой съсед. Само за броени дни всички знаели историята. Съседът бил дълбоко наранен и засегнат. След време жената разбрала, че слухът е напълно лъжлив. Разкаяна, тя отишла при един стар мъдрец, за да поправи стореното с каквото може.

- Иди на пазара - казал той, - купи едно пиле и
го заколи. Като си тръгнеш, оскуби му перата и ги пускай едно по едно из целия път.

Макар да останала изненадана от съвета, жената изпълнила заръката.

На следващия ден мъдрецът казал:

- Сега иди и събери всички пера, които пусна вчера и ми ги донеси.

Жената тръгнала по същия път, но вятърът бил отнесъл всичко. След няколкочасово търсене тя се върнала само с три пера.

- Виждаш ли -казал старият мъдрец, - лесно е да ги пуснеш, но е невъзможно да ги събереш. И с клюката е така. Не ти трябват много усилия да я разнесеш, ала направиш ли го, никога не можеш да поправиш напълно злината...


http://www.pozitivnoto.info/2008/06/prikazka-za-kliukite.html

Иди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5, 6  Следваща