ПРИКАЗКИ С ПОУКИ

ОТ УШИТЕ КЪМ СЪРЦЕТО - ПРИКАЗКА ЗА ТРИТЕ ЗЛАТНИ СТАТУИ

Имало едно време две съседни кралства. Техните владетели никога не воювали по между си, но при всеки удобен случай и двамата се опитвали да доказват един на друг своята мъдрост и интелектуално превъзходство над другия. И всеки празник за тях бил поредният повод да демонстрират един на друг своето остроумие, затова винаги си измисляли и пращали много странни на пръв поглед подаръци...

Един ден владетелят на едното кралство извикал при себе си най-добрия скулптор, който живеел в неговите владения и му възложил странна задача. Поискал от него да му извае от чисто злато три еднакви статуи на хора, всяка от тях висока около една педя. Една единствена разлика трябвало да има между фигурите, но това щели да знаят само те двамата със скулптора, и никoй друг...

Не след дълго статуите били готови и когато дошъл рождения ден на владетеля на съседното кралство, те му били изпратени като специален подарък, придружени със следното писмо:

"Скъпи съседе,
Честитя ти празника с тези малки статуи. Макар на пръв поглед трите фигурки да изглеждат абсолютно еднакви, между тях има съществена разлика и една от трите е много по-ценна от останалите две. Когато откриеш коя точно е ТЯ, обади ми се..."

Веднага щом прочел писмото, рожденникът започнал да разглежда обстойно всяка една от златните фигури, но на външен вид те не се различавали абсолютно по нищо...
После заповядал на своите помощници да ги претеглят на най-точната везна в кралството, но пак нямало резултат - оказало се че грамажът на всичките бил абсолютно еднакъв...
Събрали в двореца всички майстори на скулптори, които живеели по земите на кралството, всеки един от тях обстойно разглеждал и изучавал малките златни фигури, но никoй не успявал да открие каквато и да било разлика между тях...

Дните се нижели, кралят все повече се тормозел, че не може да разплете загадката, а като го виждали такъв, се измъчвали и поданиците му. Вече нямало в кралството човек, който да не е чувал за златните фигури, но никoй не успявал да намери решението...

Докато един ден не се получила вест от млад мъж, който преди време бил наказан от краля за своята дързост и неподчинение, и бил хвърлен в тъмницата за назидание. И понеже не му оставало нищо друго, кралят позволил на младежа да дойде в двореца и да погледне и той сатуите, с надеждата че може пък и да открие нещо...

Довели младежа, дали му трите фигурки и го оставили да ги огледа. След дълго разучаване той помолил да му донесат едно парче тънка тел. Когато му я донесли, той взел първата статуйка в ръката си, промушил единия край на телта през ухото и като понатиснал мъничко, тя се подала от устата на фигурката. Взел втората, мушнал пак единия край на телта в едното ухо и след мъничко телта се подала от другото ухо. Накрая взел и последната фигурка, пак по същия начин вкарал телта в едното и ухо, но... този път тя не излязла от никъде. Имало едно малко тясно каналче, което водело към областта на сърцето, но влизайки там, телта не можела да продължи по нататък и да излезе от никъде...

Тогава кралят най-после седнал и написал своя отговор на съседа си, от когото бил получил странния подарък:

"Човек, при който влязлото от ухото излиза през устата, няма стойност.

Онзи който приема през едното ухо, но бърза да го изкара от другото, също не е ценен.

Важен е този, който умее да зарови в сърцето си онова, което е чул с ушите си...

Благодаря ти за ценния подарък и мъдростта, която си вложил в него!..."

http://www.pozitivnoto.info/2008/01/prikazka-za-trite-zlatni-statui.html

Давай още приказки с поуки

ОК, щом ви е харесала, ще отделя време и ще преведа и други приказки

И на мен ми хареса ... много!

интересно ми е как ли се е сетил младежът за това...

Много отдавна живял на света един юноша, който търсел истината. Някой го посъветвал да отиде в една пещера, намираща се високо в планината, в която имало дълбок кладенец.
"Попитай кладенеца в какво се състои истината и той ще ти даде верния отговор" - казали му.
Момъкът послушал съвета, намерил кладенеца и му задал своя въпрос. От кладенеца се чул отговор:
"Иди на площада в своето село и там ще намериш това, което търсиш"...

Изпълнен с надежда се върнал младия момък в селото и там на площада открил три малки магазинчета. В едното се продавали метални парчета, в другото парчета дърво, а в третото тънка проволка. Изглеждало, като че нищо няма отношение към разкриването на истината. Разочарован, младежът се върнал при кладенеца, за да поиска обяснение, но от дъното се носело само ехото.

Юношата продължил да търси истината и постепенно спомените за кладенеца избледнели. Една лунна вечер той чул звуците на чудесна музика. Някой вдъхновено свирел на китара. Младежът решил да разбере как се ражда тази прекрасна музика. Той се приближил до свирещия на китара и наблюдавал неговите танцуващи по струнните пръсти, а после се вгледал в китарата. И тогава неочаквано го поразило приятно откритие: инструментът бил направен от тънка проволка (струните), метал и дърво - точно такива, каквито видял преди време, но не им предал значение.
Едва сега той разбрал посланието на кладенеца:

Че на нас вече ни е дадено всичко, от което се нуждаем, а нашата задача е да го съберем в едно и да го използваме по предназначение.
Много неща нямат значение докато разглеждаме само отделните им фрагменти. Когато те се съединят обаче, възниква ново цялостно разбиране.
Така е устроен и живота, а ние правим прост избор - да бъдем щастливи или да бъдем нещастни, но и едното и другото изисква еднакви усилия.

Теун Марез

СЪВРЕМЕННА ПРИКАЗКА

Един мой приятел на име Пол получил автомобил, като коледен подарък от брат си. На Бъдни вечер, когато Пол излязъл от офиса, заварил някакъв хлапак да се навърта около блестящата нова кола и да й се възхищава.
- Ваша ли е тази кола господине ? – попитал той .
Пол кимнал.
- Брат ми я подари за Коледа.
Момчето било поразено.
- Искате да кажете, че сте я получили от брат си, без да платите нито цент ? О, Боже, бих искал... – и той се поколебал.
Пол, разбира се, знаел какво желае момчето – да има такъв брат. Но онова, което младежът казал, разтърсило Пол до дън душа.
- Бих искал – продължило момчето, - да мога да бъда такъв брат.
Пол го погледнал изумен, след това импулсивно добавил :
- Искаш ли да те повозя в колата си ?
- Да, разбира се .
След като се повозили малко, момчето се обърнало и с пламнал поглед казало :
- Господине имате ли нещо против да ме закарате до вкъщи ?
Пол леко се усмихнал. Помислил си, че знае какво всъщност иска младежът – да покаже на съседите си, че се прибира в къщи с голям автомобил. Но и този път моят приятел бил на погрешен път.
- Бихте ли спрели пред онези две стъкла? – запитало момчето.
Изтичало по стълбите и скоро след това Пол го чул да идва, но този път без да бърза. Носело на ръце недъгавото си братче. Оставило го на долното стъпало, след това го притиснал силно до гърдите си и посочил към колата.
- Ето я, Бъди, точно както ти казах горе. Виж, той не е похарчил нито цент за нея, защото това е подаръкът за Коледа от брат му. Някой ден и аз ще ти подаря една кола, същата като тази...Тогава сам ще видиш през прозорците всички Коледни чудеса, за които се опитвам да ти разкажа.
Пол излязъл и пренесъл болното дете на предната седалка. По-големият му брат с блеснали очи се настанил до него и тримата се понесли в незабравимо празнично пътуване.

Тази година на Бъдни вечер Пол проумял какво е искал да каже Исус с думите си :
„ По- благословен е онзи, който дава... „

и аз ще те поляма да си смениш ника
Докато четях редовете се размазваха прес очите ми от напиращи сълзи,аз имам брат,който винаги гледа първо ние да сме наред и чак тогава за себе си и твоята приказка докосно фина стуна в душата ми

Изгорялата електрическа крушка се събуди захвърлена на пустия морски бряг. И се почувства странно. Странно самотна и странно излишна, ненужна никому. И странно за една изгоряла електрическа крушка, почувства болка.Такава, каквато нямаше нищо общо с изгарянето, с прекъсването на някакви си жалки жички, които поддържаха светлината й.
О, не... Тази болка беше толкова различна, толкова всепоглъщаща, че ако имаше крушката очи, от тях щяха да се леят горчиви сълзи.И ако имаше сърце, то щеше да се къса на хиляди, милиони частици...
Но тя нямаше нито едното, нито другото и все пак това не й пречеше да се чувства така, сякаш ги има. Ако можеше, в този момент дори би се заклела, че чува ударите на невидимото си сърце, живо и мъртво, но само в нейните собствени представи. В които винаги беше нещо повече от тъжна крушка, захвърлена на пуст плаж...
Тя беше и океан...
И суша...
Сълза...
И усмивка...
Беше всичко и нищо, крушка и слънце...
Но мечтите й бяха по-красиви докато беше "жива", докато можеше да свети... Защото знаеше, че е полезна и нужна... някъде... някому...
Слънцето погали студеното стъкло, сякаш се опитваше да го стопли и да я накара отново да свети. А тя самата толкова искаше пак да освети нечий път, нечие лице, нечия усмивка или дори сълза, толкова много... Тъгата я заливаше... не усети кога заспа отново. Неспокоен сън, пълен с океани, слънца и брегове... Детски глас я изтръгна от него и тя объркана посрещна отново слънчевите лъчи...
- Какво ли прави тази крушка тук? - попита босоного русо момиченце, което я взе от земята в мъничката си топла ръка и я заоглежда с изненада.
-Един от поредните боклуци- долетя отговорът на майка му- Виж, изгоряла е, за нищо не става...
-Но тя е топла... - прошепна детето- И има малка дупчица ето тук... Нали ти казах, че крушките светят, защото в тях живее една фея и когато тя ги напусне, угасват... може би от мъка, че са самички. А тази е топла, явно наскоро...
- Цяла сутрин е била на плажа. Затоплила се е. В това няма нищо магично. И ти казах, че феи не съществуват, знаех си, че " Питър Пан" ще ти напълни главата с глупости... Сега я изхвърли, няма никакви феи, това е просто крушка. Изгоряла крушка. Ненужна крушка.
-Мамо, престани да бъдеш винаги толкова... черногледа... Аз ще я взема с мен, защото сигурно е много самотна тук, далече от своята фея. Виж колко е малка. Малките неща са прекрасни.
И малката крушка се почувства нужна...
Малките неща са прекрасни...

Живял някога един крал. Той си построил огромен дворец. Това бил един дворец с милиони огледала. Абсолютно всичко, стените, пода и таваните били покрити с огледала.
Веднъж в двореца притичало едно куче. Огледало се и видяло около себе си множество кучета. Те били навсякъде. И като достатъчно умно, кучето се озъбило, за да се защити за всеки случай от тези милиони кучета наоколо и да ги изплаши. В отговор всички кучета му се озъбили. Кучето почнало да ръмжи - срещу него всички кучета му отговорили със същото.
Сега кучето било сигурно, че животът му е в опасност и започнало да лае. То започнало да лае с всички сили, много отчаяно. Но щом залаяло и онези милиони кучета също започнали да лаят. И колкото повече то лаяло, толкова по-силно те му отговаряли.
На сутринта намерили нещастното куче мъртво. А то било там само, в двореца нямало никой, там имало само тези милиони огледала. Никой не се беше борил с него, защото не е имало кой да го направи, но то видяло себе си в огледалата и се изплашило. И когато започнало да се сражава, отраженията в огледалата също влезли в бой. То загинало в борбата с милионите собствени отражения, които го заобикаляли от всички страни.


Ако няма никакви препятствия вътре във Вас, то не може да има и никакви препятствия извън Вас, нищо не може да застане на Вашия път. Такъв е законът.

Светът е само едно отражение, той е едно огромно огледало...

Източник: http://www.pozitivnoto.info/2008/05/ogledaloto-prikazka-za-strahovete.html