Защо е толкова сложен живота?

Защо е такъв гаден живота...Тъкмо се зарадваш за нещо и си щастлив и все проблеми ти връхлитат. Оптимист човек съм даже голям.... но вече почвам да се предавам. Тъкмо излезнеш от еднадупка и хоп паднеш в друга. Като си спомня безгрижното детство, колко хубаво беше всичко...а сега колкото повече ,,пораствам,, толкова повече осъзнавам че живота е гаден....толкова грижи и проблеми, толкова мъка около тебе...тобкова страдащи хора...толкова злоба и лицимирие... Та това ли е живота?!

Живота принципно е такъв какъвто си го направиш сама. Влиянието на лицемерите и злобните хора,около теб не трябва да те плаши,а да те мотивира още повече да им покажеш,че те не могат да те "спънат" и да те повалят в "играта на живота". Бъди силна! Защото на този свят сме за да се борим. Не може всичко да е розово и съвършенно,защото тогава няма да има полза от съществуването ни. Тук сме за да "БЪДЕМ" и за да оставим следа след себе си. Колкото и мъчително да е това. Живеят само силните.
Не мисли,че живота е гаден,даже напротив бори се с всяко едно изпитание,което ти предоставя той и се наслаждавай на победата си и прави всичко за да я заслужиш наистина!! Радвай се и на малкото,усмихвай се повече и не позволявай мрачното,тъжното,студеното да замъгли душата ти. Винаги пускай "слънчевият лъч" да "изгрее в теб"!

Е... па ти чак сега ли го разбираш, слънчице? Уелкъм!

Инак, сичко има в живота... Евалата на Суитка за изказването, че живота е такъв, какъвто си го направиш сама! Ние сами се правим и "творим" "тая измислица "съдбата си", пряко зависеща от нашите желания, решения, действия.
Иначе... требе да се учим да взимаме, да се радваме на мах и толкоз, а кат ни е кофти, мега кофти, ужасно мега кофти (говоря като някоя колежка от магистралата...) да не се предаваме...

Keep walking!

Хмм, и намерих някаква глупост, която съм написала в едно далечно минало, в което бях със замъглено съзнание... Може би съм я пускала, но...


Винаги си казвах, че няма за какво да се връщам. Че всичко сторено е сторено. Че всичко изживяно е изживяно. Че не мога да повторя момента, дори да имам възможност и че за да поправя онези черни, грозни, мъгливи мигове на отчаяние, болка, сътресения, огорчения, заблуди, лъжи, лицемерие, откровеност, ще загубя слънчевите мигове на онези пролети в зимните дни, когато снежинките, които падаха от небето се превръщаха в цветни листенца, в множество цветчета, когато калта по улиците беше от слънце, а ледените висулки – от припламващ огън... Че ще загубя онези мигове, когато лицата на хората ме гледаха намусени и сърдити на света за простичкото чудо, че съществуват, а на мен не ми пукаше и вървях със забързана крачка, с трептящо сърце, с усмивка на лицето и щастие в очите... Че ако можех да върна времето, онези вълшебства щяха да са други само от една променена моя крачка... И все пак... Може би щях да се изкуша... Да се поддам на изкушението да залича някой красив миг, за сметка на много тъжни такива... Че вместо да се сблъскам с Любовта на улицата, аз ще завия... Как ми се иска понякога да завивам на всеки ъгъл, когато видя светлината на нещо красиво, ново и добро... За да не го срещна... Защото после, когато го загубя, раздялата ще ме убие... Кой не си го е пожелавал? Но винаги, дори когато имах възможност, дори когато можех да избягам, дори когато можех да се скрия в дланите си и да не видя изгрева, аз стоях забила жадно поглед в него, а после, когато залеза докосваше очите ми нежно и тъжно, когато галеше кожата ми с последните си лъчи... Аз пак стоях загледана, но с един особен блясък, стичащ се по страните ми и падащ тихо, като отрова в душата ми, отрова, която колкото те убива, колкото повече тече, толкова по – лесно се изправяш и тръгваш „напред”, към онова „напред”, което не съществува, или съществува само в мечтите ти, защото ти си оставил част от себе си на оня залез, а с всеки следващ залез ти губиш и губиш, и така... В един прекрасен за другите намусени муцуни, сякаш стиснали в зъбите си проблемите си, ден, ти оставаш без нищо, защото всичко е Минало. И тогава искаш да върнеш времето...

Искам да върна времето... Така, както никога, защото не знам какво следва, а ако се върна във вчера и вкуся от онези златни капчици щастие, които за цял човешки живот успяват да се изброят на пръстите на едната ръка, може би ще намеря отново лъча светлина, който да ме води „напред” в онова измислено бъдеще...

Е, след толкова песимизъм, след толкова загуба, след толкова черногледство... Не бих. Ако върна времето назад, няма да изживея нищо такова, каквото е било, няма да намеря някого, когото търся, защото той вече ще е бил загубен в душата ми... Няма да си върна нищо, няма да получа нищо, защото всичко вече ми е дадено, а повторно взето, то е нищо.
И тогава питам се, къде е смисълът от всичко?

От профила ти виждам, че си семейна, което прави нещата по-сложни.Повече хора близо в живота ти - повече тъга и разочарование.Май няма кой да ни нарани сериозно така добре, както го правят близките ни.Хубавото е, че след всяка "битка" ставаш по-силна, по-устойчива, по-борбена и може би по-нечувствителна

От толкова битки душата ми е станала на белези!Вече нямам сили да се боря.Като в лош сън съм.Искам и на мене нещо съдбата да ми даде наготово!Всеки ден умира по нешо вътре в мене и с годините се чувствам все по ограбена и по ограбена!

Благодаря ви за подкрепата, олекна ми малко като споделих...макар и малка част. Не съм семейна, т.е. на самейни началаживея..но не е проблема в близките около мен..и малкото приятели които имам ме обичат и подкрепят, както и мойта половинка. Просто самия живот ме отчайва, ейго в петък тъкмо се зарадвах олучих повишение , прибирам се щастлива а хазаина вдигнал квартирата, то и с повишението трудно ще плащаме...та търсим нова..Приятелите ми около мен на единия приятелката му много болна, а най - добрата ми приятелка все не и върви в любовта все е тъжна..мъчно мие иза тях...Родителите ми и те някакви проблеми... и всичко това вчера.. много ми се насабра...и взех че си поплаках малко...Просто искам всички да са щастливи поне за малко. Да не говоря за злобата и лицемерието на работа...аз съм много позитивен човек и винаги усмихната,радвам се и на малките неща... ама като ме видят такава щастлива...и почват да злобеят...как можело...така..Да не говоря какви са и лицемерни и интриганти...ама ,,майната им на тях,, отдавна спря да ми пука... Продължавам да се боря..няма как това е живота, пожелавам ви на всички да сте мниго щастливи и позитивни а ако ви налигнат проблеми- понякога да си поплачеш малко помага

Да тъгуваш за близките си си е тежко...Но това са независещи от теб неща и следователно не трябва да те засягат толкова.Самощаденето е полезно нещо както за теб самата, така и за близките. Съхранявайки положителната си енергия ще можеш да я раздаваш на тези, които имат нужда.А ако и ти така - с тъга към тях става лошо и деструктивно.

Ето и моя отговор по темата:
Живота не е особено сложен, всичко се свежда до това да си или интригант, или завистник, или мускулест идиот, или тъпа блондинка, или лицемер, или да си намериш някой, който да ти върши работа, или всичко на куп. Това е формулата за успех ...
А колкото до хората не влизащи в посочените от мен категории, ами на тях майната им, то така и така на никого не му пука, а и какво са 2-мина на 100-тина?
Жалкото е, че наистина важните, различните от масата са най-приятните хора, биха ти помогнали, бихате изслушали без да изприпкат и след това целия град да знае твоите проблеми и най-тъжното в цялата изстория е, че тези хора страдат най-много. Те знаят, те виждат, но картината пред тях не им харесва, а са, обикновенно, безсилни да я променят.
А тези 2-мата са най-прецакани в играта на хазарт наречена Живот ......

Господ(не 4е съм вярва6та)ни дава толкова,колкото можем да понесем...А и животът е една постоянна битка,със своите победи и поражения.Не трябва да се от4айваме,горе главата и смело напред!!!Аз съ6то си имам моите 4ерни моменти,но пък съм един непоправим оптимист и вярата в доброто е прекалено неизтребима у мен.Най-важното е да сме здрави,вси4ко останало 6те се нареди рано или късно!

Привет,Слънчице! Животът не винаги е гаден.А ако се замислим по-задълбочено и филосовски върху това,ще разберем че въобще даже не е гаден.Животът е такъв какъвто е.Това ,че подсъзнателно ние си рисуваме детайлно своите картини,за това как бихме искали или могли да живеем си е наш проблем.А дори и в най-лошата ситуация,винаги има нещо позитивно и това е ,че най-малкото ще се поучим от грешките или трудностите.Аз бих те попитал:
Можеш ли да си отговориш на следващите"защо"-та?
Защо? Ден след ден? Защо ставаш? Защо се бориш? Защо отиваш на работа? Защо всеки ден правиш ТОВА или ОНОВА? Кое ти дава сили да продължиш? Кое те кара да се чувстваш истински? Кое те кара да мислиш, че целта, която гониш ще те направи завършен човек? Кое ти казва, че именно ТИ искаш ТОЧНО ТОВА? Сигурна ли си, че ТИ си/искаш да бъдеш ТОВА? Сигурна ли си, че принципите, които мислиш, че спазваш, ще бъдат спазени от теб самата, ако попаднеш в ситуация, в която избора ти ще бъде труден? Хората вярват, в каквото искат да вярват. Намират "Смисълът", където могат и се придържат към него. Накрая, наистина няма значение, кое е лъжа и кое е истина. Важното е, че хората вярват. Хей ти! Защо? Защо си повярвала в най-голямата илюзия - че онова, което виждаш в огледалото, си ти? Че онова, което вечно мисли и премисля "дали - или" и "какво, ако..." си ти? Че онова, което "хората познават" и харесват или не харесват, одобряват или порицават, си ти... Това ли си ти? Ами ако утре отвориш очи и се окаже, че си единственият човек на света? Кое ще бъде смисълът на живота ти тогава? В кои "огледала" ще се оглеждаш тогава? И кое ще наречеш добро или зло? И колко време ще ти е нужно, преди да разбереш, че "време" е само понятие? И колко ще се скиташ, преди да разбереш, че няма "тук" и "там", защото ти си винаги тук... Докато замлъкнат думите в главата ти и отвориш очи... истински. За да видиш със сърцето си, че ти си само тук и само сега и че животът ти е само миг от вечността в късче от безкрая и никога не ще се повтори. Затова просто БЪДИ,ЖИВЕЙ И СЕ РАДВАЙ на всеки нов ден,намирай причина и време да се усмихваш и да казваш"обичам те"на хората които са наистина ценни за теб.Бъди щастлива само от факта че живееш,че дишаш и че си уникална и единствена!
Защото: Никой не мисли, и не чувства, и не действа така, както ти.
Никой не се усмихва така, както само ти умееш.
Никой не вижда небето по начина, по който ти го правиш,
и никой никога не е знаел това, което ти знаеш.
Никой на света няма твоето лице
и единствено ти имаш тези очи.Затова казвам отново:
Просто-БЪДИ !!