Страхът,че всеки ден по нещо в нас умира!

Не е страшно,че ще умреш.Страшно е,ако всеки ден в теб умира по нещо! Какво мислите за това?

Всеки ден по нещо в нас умира...да, това е така. И също така- всеки ден по нещо се създава, ражда се в нас..
това е живота, нали? Простичко казано...кръговрат.
Ето например - в рамките на два дни се сдобих с племенник и веднага след това погребахме любимото ми кученце

А можем ли изобщо да сравняваме нещата? Сдобивам се с едно, но губя друго... Е, и? Ако печеля повче, отколкото губя или губя повече отколкото печеля?
Все тая, в природата енергия не се създава или губи, тя само преминава от един вид в друг... обаче... и с Нещата ли е така? И с хората ли? И с качествата ни, ценностите ни, стремежите ни ли е така? И ако е така, аз не виждам база на сравнение между това да се разочаровам до болка, до толкова, че да се разбият някои мои досегашни вярвания и това да загубя приятелството на някой... Между това да загубя любимия си ключодържател или любимата си шапка и да спечелиш нов ключодържател или шапка (като с "ключодържател" и "шапка" просто 'опредметявам' нещо важно за всеки от нас в живота, всеки може да го замени с лично усещане/ ценност/ човек...)

Използвайки "любими" ми "термини" като оптимизъм и песимизъм... ето две версии:

Оптимистичната:
Губим и печелим, всичко се възстановява на порции и дори да имаме голяма загуба днес, дори всеки ден нещо у нас да умира, на другия, тнещо друго ще се роди. Човешкият живот е низ от много промени и умирането на нещо у нас, може да се окаже фениксово възобновяване на прелестта от живота.

Песимистичната:: Всеки ден нещо у нас умира. Не смъртта на тялото е страшна, защото тя е физическия край на нещо духовно приключило. Не можем да възстановим загубите на очарованията си, на целите си, на представите си, които се рушат. Защото знаейки повече, изпълнявайки повече, ние рушим старото и опитваме да съградим ново върху него. А нас хората ни е страх да рискуваме, да прекъсваме връзката с миналото и то не заради бъдещето, а заради настоящето, защото непрекъснато вървим, мислейки или за минали неща или за бъдещите. Без да разбираме живота си, без да оценяваме ситуациите. Както и да е, с всяко ново разочарование, тъгата нараства, а тя е отрова, която те убива малко по малко. А новите красиви неща не могат да запълнят зеещите в теб дупки, напротив... могат само да дадат "материя" за отварянето на нови такива...
И така ти само съществуваш, без да живееш.

Така е само в дълбоко мисловен (или олигофренски)план. Но всъщност, това са глупости, неприложими едни към едно в практиката на живота. Защото вместо да мислим какво мре или се ражда, трябва да вървим напред, да сме силни и уверени. И все пак да се опитаме да не поставяме прегради пред себе си, защото дори в силата има пролуки, от които пропълява слабостта, а тя не може да се преодолее без някой, независимо кой, който да ти прошепне, че не си сам... само това стига.


А ето и още нещо да метнете мнения...

"Щастието идва капка по капка и си отива като река, а нещастието идва като река и си отива капка по капка..."

И още нещо...
Евтаназията, тя какво е? И как е приложима към цитата "Не е страшно, че ще умреш, страшно е, че всеки ден в теб умира по нещо"?

С Ужас трябва да призная че сте прави!Така е!Всеки ден умира по нещо в нас...И няма как да го върнеш...

не винаги е лошо че нещо в нас умира защото така израстваме ако нищо не се случва няма да продължим напред